За разликата между страст и афект

"Афектите са специфично различни от страстите. Онези се отнасят само до чувството; тези спадат към способността за желание и са склонности [...]. Афектите са бурни и непреднамерени, страстите са трайни и обмислени. Така възмущението като гняв е афект, но като омраза (жажда за мъст) е страст. Страстта (за разлика от афекта) никога и в никое отношение не може да се нарече възвишена, защото в афекта свободата на духа наистина се възпира, но в страстта тя се премахва."

Кант, "Критика на способността за съждение", с. 158

Впрочем Кант дефинира ентусиазма като "идеята за доброто, придружена с афект" и отбелязва, че това състояние "изглежда възвишено" дотам, че да се твърди, че "без него не може да се постигне нищо голямо".

Шуман, концерт за пиано и оркестър

На 1 декември слушах за пръв път на живо единствения концерт на Шуман за пиано и оркестър. Струва ми се, че това е най-добрият клавирен концерт от епохата за романтизма - вглъбен, цялостен, неразточителен и пълнокръвен.

Тук в изпълнение на аржентинската пианистка Марта Аргерих.

Разсъдък и разум, истина и смисъл

"Въпросите повдигнати от мисленето и въпросите, които е в природата на самия разум да повдига - а именно въпросите за смисъла - не подлежат на отговаряне от страна на здравия разсъдък (common sense) и на неговото рафиниране, което наричаме наука. Търсенето на смисъл (meaning) е безсмислено (meaningless) за здравия разсъдък [...]."

 Хана Арент, The Life of the Mind

Това е, бих казал, екзистенциалното тълкувание, което Хана Арент дава на Кантовото разграничаване и в известен смисъл противопоставяне между разсъдък и разум. Избрах преднамерено да предам традиционния израз common sense не с обичайното "здрав разум", а тъкмо с отговарящото на патоса на въпросното противопоставяне - "здрав разсъдък".

Жан-Филип Рамо на концерт

Тази вечер бях на чудесен концерт, посветен на френската барокова музика от епохата на Луи XIV и Луи XV, с акцент върху творчеството на Жан-Филип Рамо.

Това, че концертът бе толкова въздействащ определено се дължеше на английския диригент Патрик Ертън, който освен човек на музиката се оказа и човек на словото. С много жив и достъпен език, без да губи мярата и да изпада в подробности или куха патетика, той съвсем накратко представяше всяко произведение, което изпълняваха, като даваше пояснения за ролята на водещата секция на оркестъра, даваше информация за културния контекст, а оперните арии представяше с препратка към митологичния сюжет, стоящ в основата им.
Въпреки че за пръв дирижира музиканти от софийската филхармония, явно личният му стил е такъв да създава емоционална връзка с всяка група в оркестъра и беше успял да постигне много цялостно и органично звучене.

Оперното сопрано Вера Гиргинова също беше на високо ниво, което е рядкост за родни музиканти, които по принцип нямат опит с изпълнение на барокова опера. Едната от ариите беше особено трудна,  в нея Рамо (както самият Патрик Ертън подчерта) следва италианския колоратурен стил от епохата, с множество извивки и орнаментика на гласа, което иначе не е правило в неговите опери, и в нея солистката се справи на изключително ниво.

Щастливият факт е, че Патрик Ертън ще има още три концерта на родна земя, като най-скорошният ще е на 29 януари 2017. Той ще е посветен на барокови и ранно-клацистични музикални трактовки на темата за "сражението, надмогването, войната". Всъщност много удачно е казано в анотацията на концерта, че "ако войната се счита за продължение на политиката с други средства, то продължението на войната със средствата на музиката бележи победа, макар и само естетическа".
На този концерт ще бъдат изпълнени както малко известни барокови произведения, така и първия Брандербургски концерт на Бах, хор от опера на Моцарт и една от зрелите симфонии на Хайдн - No100, Военна.

Ето едно изпълнение на ансамбъл воден от Патрик Ертън, симфония от малко известния френски композитор Жозеф Тушмулен.

И една част от балета Les Indes gallantes (Галантните Индии) на Жан-Филип Рамо, танцът на индианските вождове, който бе изпълнен тази вечер в инструменталната му версия.

Бокерини на живо

Този петък за пръв път имах шанса да слушам музика на Луиджи Бокерини на живо. 
Концертът се водеше бароков, но Бокерини е всъщност композитор на ранния класицизъм и това си пролича много добре в контраст с другите произведения от Вивалди, Плати...

Изпълнителите - международен камерен състав около нашата цигуларка Зефира Вълова, свиреха сякаш с ентусиазъм от факта, че са заедно, а младият френски челист беше наистина на ниво. Чудесно преживяване.

Ето една моя предишна тема за Бокерини.

Brèche

Brèche - още една канадска група от Квебек с деликатно, мечтателно и лирично звучене, подобно на Harmonium и Maneige.

В случая с ясно изявен фолк-рок акцент и за жалост само един албум.

Brèche - Marianne
и
Brèche - L'hymne

Роджър Скрътън против натурализма и вулгарния атеизъм

Това, което следва, са думи на английския философ Роджър Скрътън, като част от събитие посветено на дебата с "новите атеисти". Тъй като думите са  достъпно казани, уместни, точни и добре изречени, направих си труда да ги сваля от видеото и преведа, като отдолу прилагам текста на английския оригинал.



"Мисля, че има нещо дълбоко в човешката природа, което има нужда от това (чувството за святост). Хората се нуждаят от това да гледат на живота като притежаващ този свещен аспект. Защото без него няма отговор на въпроса Защо съм тук? Защо съществувам?  Защо си ти тук? Защо съм във връзка с теб?
Ако сме просто обекти в един свят от обекти, тогава това чувство за смисъла на нашия живот изчезва. Струва ми се, че в крайна сметка нашето чувство за святост е свързано с признанието, че ние не сме просто обекти в един свят от обекти. Ние сме субекти в отношение един към друг и това отношение ни поставя по някакъв начин извън природния/естествения ред.
Това е откровение, с което ние сме дарени в съобщност с други и това е едно от основанията за това, че общностите инстинктивно се обръщат към понятието за трансцендентното. Аз не казвам, че подобно понятие е лесно да бъде обосновано, но е много трудно да живеем истински живот без него."

Роджър Скрътън

"I think that there is something deep in human nature that needs this. People need to see life as having that sacred aspect. Because without it there isn't an answer to the question Why am I here? Why do I exist? Why are you here? Why am I in relation to you? 
If we are simply objects in the world of objects then that sense of meaning of our own life disappears. I think that in the end our sense of the sacred is connected with our recognition that we are not just objects in a world of objects. We are subjects in relation to each other and that relation sets us someway outside the natural order. This is a revelation that we are granted in community and that's one reason that communities turn instinctively towards a concept of the transcendental. I don't say that is easy to justify that concept, but it is very difficult to live a proper life without it."

Roger Scruton 

Какво или кой

"В момента, когато искаме да кажем кой е някой, самият речник ни подвежда да кажем какво е той."

Хана Арент

"Човешката ситуация"

Проблемът идва от там, че кой е принципиално недефинируемо, и ние винаги се опитваме погледнем на онези, които срещаме (включително на самите себе си) с безпроблемността, чрез която гледаме на едно какво като набор от признаци. 

Иън Андерсън в Пловдив

3.09.2016 - концертът на Иън Андерсън в Пловдив!

Наистина бе чудесно - времето хубаво, в контраст спрямо бурята, която се развихри на същото събитие преди 9 години, античният театър гостоприемен, музиката - онази хубава музика на Jethro Tull, която слушам и обичам вече 25 години.

Гласът на Иън, разбира се, не е същият, липсва му доста от онази плавност и гъвкавост, нужна за извивките, типични за композициите на Jethro, но затова пък имаше подсилено инструментално присъствие, с някои неочаквани аранжименти и много от виртуозната флейта на Иън.
Концертът беше в две части, първата във фолк-рок стил, докато втората с подчертан хард-рок акцент, а изпълнението на My God от албума Aqualung наистина ме смили и аз престанах интуитивно да търся сравнение с предишните му концерти.

Това е първият рок-концерт, който споделям с цялото ми семейство, и синът ми Петър (на 8 години), който досега имаше опит на живо само с класическа музика, бе завладян от харизмата на Иън и наистина се възрадва.
А снимката направи другият ми син - Антон (на 5 години).

National Health

Още нещо чудесно от Кентърбърийската сцена - National Health - доскоро изобщо не подозирах, че има запазен видео запис, макар и в недобро качество и в донякъде непълен състав.

Годината е 1979, класическият прогресив-рок е вече в заник, но британският музикален ексцентризъм - at his best. Композицията е Collapso, тук.

Не бива да се оставим да бъдем отблъснати от хаотичното начало, онова което следва, макар и абстрактно, притежава и детска първичност - и си струва да бъде чуто в детайл.

Assagai

Assagai!!!

О-о-о, една група далеч по-добра от Ossibisa, за съжаление само с два албума. Невероятното е, че в тази група участват двама от най-големите музиканти на британската джаз-сцена - саксофонистът Dudu Pukwana и тромпетистът Mongezi Feza -  и двамата по-късно участници в Brotherhood of Breath, които от своя страна, водени от Chris McGregor, са най-великият джаз-бенд, случвал се в Европа.
Впрочем в Америка единственото, което може да се мери с тях е бендът на Charles Mingus.

Assagai са по-скоро джаз-рок и джаз-поп група в сравнение с непримиримите Brotherhood of Breath, но въпреки това те са автори на два прекрасни джаз-рок албума, чийто проблем е в това, че те от парче до парче са толкова разностилни, че на първо слушане създават объркване.

И въпреки това всяко отделено им време се отплаща неочаквано много.
Една извънредно приятна песен с вокали: I'll Wait for You.
И нещо от същината: Akasa.

Canterbury scene

Нещо невероятно красиво:
Кентърбърийската сцена на един от своите върхове: Seven for Lee

Тук Хю Хопър и Елтън Дийн са с пианиста Алан Гоуън от Gilgamesh.
Годината е 1978, записано на живо някъде из Франция.

Osibisa

Открих една нова за мен, приятна група, от добрите стари времена. Групата е Osibisa, формирана в Лондон през 1969 от четирима африкански музиканта (от Гана) и трима карибски музиканта (от Гренада, Тринидад и Антигуа). Стилът е смесица между джаз-рок, афро-рок и етно, един вид предтеча на world-музиката, но далеч преди последната да се появи като тенденциозно течение. Всъщност джаз-рок нишката е най-приятният елемент в цялата стилистика, което отдалечава групата от търсенето на автентични африкански музикални корени и придава едва доловим, леко европейски, и съобразно с времето - хипарски оттенък в звученето.

Интересното е, че африканските музиканти поемат перкусиите и духовите инструменти (в оригиналния състав са включени саксофон, тромпет и и от време на време флейта, която създава много приятен контраст спрямо енергичните по принцип мелодии), докато карибските музиканти поемат електрическите инструменти - бас, китара, клавир.
Музиката в повечето случаи е приповдигната и така да се каже ведра, с леко сърце. Вокали има само в отделни композиции (на моменти дразнещи), като те по принцип нямат самостойна роля и са водени от ритъма. Ритъм-секцията е брилянтна, а включването със сола на китарата, духовите, клавира винаги създава приятно отстояние.

Началните им 5 албума са приятни за слушане (впрочем художник на обложките на първите два е Роджър Дийн). Макар че групата продължава да свири редовно и до днес, тя не е в състояние да предложи нещо по-различно. В по-късните им албуми дори неприятно започва да доминира поп-звучене.

Един емблематичен пример от първия им албум: Music for Gong Gong.

Genesis - Musical Box

Musical box - един същински брилянт на ранните Genesis от албума Nursery Crime (1971).

Питър Гейбриъл
Стив Хакет 
Антъни Банкс 
Майк Ръдърфорд 
Фил Колинс 

При подобна композиция и изпълнение губи релевантност онова, което последните трима сториха с името Genesis.

Brahms, 2. Klavierkonzert

Завчера слушах на живо втория клавирен на Брамс. Поради специфичния стил на пианиста го чух като съставен едва ли не от два различни концерта. Първата и втората част като еманация на патетичния романтизъм (впрочем в тях не случайно участват тромпети и тимпани), а третата и четвъртата част - израз на лиризма и грациозността. Пианистът (Антоан дьо Гроле) определено се чувстваше по-уютно в последните две части.

Saint-Saëns

Снощи слушах клавирните концерти № 4 и 5 на Сен-Санс на живо. Невероятно.

Нощна празничност

Паул Клее, Нощна празничност, 1921

Хармония от истини, всяка една от тях толкова лична, че би могла да е себе си само в цялото.

Концертите за пиано на Прокофиев

Искрено съм благодарен на Владо Раденков, комуто дължа това, че открих пиано-концертите на ранния Прокофиев.

Прокофиев е наистина особен композитор - той като че ли е разтоварен от емоционалност (в контраст с Рахманинов) и
дистанциран - с музиката си сякаш води наратив, разказва история без да се опитва да извика чувства.
Историите му обаче са с вътрешна динамика и нелишени от специфична драматичност, които след известно слушане формират неочаквана за слушателя въздействаща мощ.

Ето Третият концерт за пиано и оркестър, в едно по-натегнато и остро изпълнение (на американския пианист Ван Клайбърн), което тъкмо поради това за мен е много убедително.

P.S. Третият концерт на Прокофиев е завършен през 1921 в Бретан (по това време композиторът живее във Франция) въз основа на по-ранен материал, започнат още през 1916.
Портретът на Прокофиев (1921) по-горе е от Анри Матис.

За безветрието на душата

"За мислителя и за всички изобретателни умове скуката е онова неприятно "безветрие" на душата, предхождащо щастливото плаване и веселите ветрове. Той трябва да я понесе, трябва да изчака въздействието ѝ върху себе си - именно това е, което по-ограничените натури не могат никога да достигнат."

Ницше, Веселата наука

Бретан и сидер (chistr)

Песента на почитателите на сидер:

Son ar chistr

Изпълнена на традиционен бретонски от бретанския музикант Алан Стивел.

За усещането накратко

Един неочакван контекст на думата усещане (sensation):

"Великият обект на живота е усещането - чувството, че съществуваме, дори и в мъка. Това е същата 'копнееща празнота', която ни мами да залагаме - в битка, в пътешествие... В необуздани, но ясно чувствани себеосъществявания (pursuits) от всякакъв вид, чиято основна привлекателност е въодушевлението, неделимо от тяхното извършване."

Лорд Байрон

Преводът е мой.

Jacques Brel

Едва тази сутрин, когато Ваня търсеше една песен на Жак Брел, осъзнах, че много съм го слушал, но никога досега - гледал и слушал едновременно. Не предполагах, че е дотолкова емоционален и ексцентричен - в хубавия смисъл на думата - пътуващ надалеч (ex) от центъра си (centré). И искрен и обсебен същевременно. В студийните му записи си личи един заявен артистизъм, но този артистизъм е стилизиран и овладян. На живо - той сякаш твърде често е на ръба. Едва сега оценявам обстоятелството на колко много рок-музиканти той е повлиял впоследствие.


Три инстанции:

Ces gens là

Dans le port d'Amsterdam

Ne me quitte pas

Бернал Диас

Тези дни зачетох "Истинска история за завоюването на Нова Испания" на Бернал Диас дел Кастильо, испански/кастилски конквистадор, а в края на живота си - също и писател (хроникьор), който е участвал в похода на Кортес при завоюването на империята на ацтеките.
Книгата наистина доставя голямо удоволствие при четене, защото е изпъстрена с множество подробности и детайли от епохата и описваните събития, а същевременно е издържана в пестелив и необременен с излишество стил, при което на места създават хубаво впечатление често адекватните както в психологически, така и в морален план съждения на автора.

Всъщност предимство на текста е най-вече въздържането - въздържане от много обговаряне на случващото се.

Наистина приятно четиво.

Концерт на Веселина Кацарова

Тази вечер в зала "България" имаше чудесен концерт на българската оперна певица Веселина Кацарова, която е една от най-добрите мецо-сопрано в света.
Наистина невероятна певица, а доколкото мога да съдя, също скромна и деликатна като човек.

От 24-годишна пее в чужбина, главно в Австрия, Швейцария, Германия.

Аз узнах за нея преди две години, когато я чух в ролята на Секст от "Милосърдието на Тит", последната Моцартова опера. Любима опера в любимо изпълнение. Виж тук.

Веселина Кацарова обича да изпълнява също и барокова опера, особено Хендел, ето едно чудесно изпълнение на арията  Ombra mai fu от Хенделовия "Ксеркс", която тази вечер тя изпълни като бис:
Ombra mai fu

Препратка към една моя предишна бележка: Алцина на Хендел.

Magma

Новогодишен поздрав,
настроение магмено:

Teusz Hamtaahk