Jauchzet Gott in allen Landen

Едно наистина неочаквано изпълнение на една от по-ранните кантати на Бах - Jauchzet Gott in allen Landen ("Хвала Богу по вси земи") - Катлийн Батъл и Уинтън Марсалис.

Музиката на Бах наистина има транс-локална сила. :)

Макс Шелер (1874 - 1928)

Онова, което прави човека 'човек', е един принцип противопоставен на всеки и всякакъв живот, в това число и на живота в човека.

Макс Шелер

Аз, по собствен вкус, бих изразил горното по следния начин:

Във виталността и нейното самоотричане човекът става човек.

Още за Братството

В предната композиция ясно се усеща карибска тема, но нейното карнавално звучене е осъзнато и снето с типично европейски почерк.

Всъщност половината от изпълнителите в Brotherhood of Breath южноафриканци, а другата половина британци. Самият Крис МакГрегър е южноафриканец от шотландски произход.

Ето още една композиция в която се съчетават карибски и африкански мотиви, но стилистиката е още по-близка до фрий-джаза.

Kongi's Theme

В стила на BoB се усеща влияние от Мингъс, Колтрейн, Орнет Колмън, Албърт Ейлър, но звукът остава уникален поради африканските корени и по европейски одухотворените аранжименти.

Андромеда

Една лудост: Andromeda на Brotherhood of Breath.

Всеки музикант свири центробежно, но стихията ги удържа заедно.

Едва ли има друга група,
чието име да въплъщава така пълноценно, и пряко и преносно, духа на музиката, [която изпълняват].



Водачът на бандата: Крис МакГрегър.

Кошмарът на Фюзели

Йохан Хайнрих Фюсли или Джон Хенри Фюзели (виж тук) е английски художник от швейцарски произход от епохата на романтизма, чиято определено най-известна картина е тази върху темата за кошмара, на която той прави впоследствие и други вариации.

Нейната убедителност, струва ми се, се заключава в изобразяването на това, колко удобно и в крайна сметка безцеременно кошмарите и страховете ни се настаняват върху гърдите/корема ни, сякаш това е мястото, отредено им по рождение. Тежестта им е до такава степен непосредствено дадена и непринудена, че те дори на са загрижени и да ни я натрапят.

За Поликратид и Левски

Открих у Плутарх, в животописа на спартанския законодател Ликург, думи, които поразително напомнят известните думи на Левски от негово писмо до Панайот Хитов: "Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си".

Плутарх разправя следната история: когато попитали спартански пратеници на посещение при персите дали идват в публично естество, т.е. като държавни пратеници или пък в качеството си на частни лица, спартанецът Поликратид отговорил: "Ако успеем, значи сме държавни пратеници, ако не успеем, сме частни лица". (Lycurgus 25.4).

Естествено в думите на Левски на пръв план изпъква саможертвата, докато в думите на Поликратид това, че всеки успех отива за общото дело и не следва да се вписва като лична заслуга.
Предполагам, че би могло само да се спекулира, дали Левски е попадал на парафраза на тези думи у Плутарх, но вероятно по-скоро - не. И все пак поразителното сходство остава.

Бих искал още само да подчертая думите, които са използвани в гръцкия текст. За държавен, което на латински се превежда като публичен, е използван термина demosios който означава също обществен, народен и препраща към думата demos, народ, която стои в корена на термина демокрация. За личен или частен е използвана думата idios, която означава също така собствен, свой, особен, и може да се чуе и в използваните и на български думи - идиосинкратичен или пък идиот.

Етимологията, която в крайна сметка стои в основата на последното, е, че идиотът е непоправимо частен и обособен от общото дело.

Eloy, в онези хубави години

Един страхотен запис на немската група Eloy, още в началото им.
Мътен и суров звук - личи пряка връзка с kraut-rock'а.

Walk Alone 1971

След това музиката им постепенно се просветлява и става по-атмосферична, но така или иначе всичките им албуми от 70-те са добри.

"Философът", 22-та симфония на Хайдн

Йозеф Хайдн е автор на 104 симфонии и заслужено е наричан "бащата на симфонията", макар че не той е авторът на самата музикална форма, а по-скоро ѝ е дал първото същинско съдържание.

Хайдн е написал 22-та си симфония на 32-годишна възраст и тя е най-често изпълняваната измежду ранните му. Носи наименованието "Философът" и най-вероятно името не изхожда от самия Хайдн, а по-скоро от първите ѝ слушатели.

Вероятно е придобила тази асоциация поради бавния, методичен и задълбочен диалог на валдхорните и английските рогове в първото движение, темпериран и допълван от струнните.

Ето го първото движение, наистина въздействащо:
Haydn, Symphonie No22, Der Philosoph, 1. Adagio

В този запис може да се проследи много добре ролята на отделните инструменти.

Луций Квинкций Цинцинат

Доскоро интуитивно смятах, че името на американския град Синсинати е едно от имената с индиански произход в Щатите, подобно на Манхатън, Милуоки, Чикаго, Сиатъл и т.н.

Оказа се обаче, че съм доста невеж в областта на ранната римска история, тъй като Цинцинат е името на легендарен консул от републиканския Рим, превърнал се впоследствие в модел за гражданска добродетел. Той е известен най-вече с това, че двукратно е бил избиран за диктатор от сената и двукратно се е оттеглял предсрочно от поста, веднага след като се е справял с опасността, поради която е бил призоваван.

Цинцинат е живял през 5 в. пр.Н.е. Роден е в семейство на патриций и цял живот се е противопоставял на аспирациите на плебса за по-голяма политическа власт. След политически мотивиран съдебен процес срещу сина му, който бяга от Рим и е задочно осъден на смърт, Цинцинат е принуден да заплати огромни глоби. Единственото имущество, което му остава, е скромна ферма, извън границите на града, в която той се оттегля да живее.

Скоро след това обаче, когато Рим се оказва под външна заплаха, той е помолен от сената да поеме поста диктатор, какъвто при извънредни ситуации се е назначавал за срок от 6 месеца. Цинцинатус без колебание поема отговорността и светкавично разбива еквите на бойното поле, обръщайки войната в полза на Рим. Веднага след това той се оттегля от поста на диктатор, само петнадесет дни след като го е поел, като се завръща към фермерския си живот.

Деветнадесет години по-късно той отново е назначен за диктатор, този път пред лицето на вътрешна опасност, за да се справи със заговора на Спурий Мелий, който съгласно обвиненията е целял да възстанови монархията в Рим, обявявайки се за цар. След справянето си с кризата, Цинцинатус отново предсрочно се оттегля от поста.

Цинцинат е донякъде легендарен образ, въплъщаващ традиционните римски добродетели за простота, решителност, отдаденост на общото благо и преданост към републиканските идеали. Показателен за това е и фактът, че американците целенасочено прокарват паралел между неговата личност и живот, с тези на Джордж Вашингтон.

Atomic Rooster!!!

От един месец съм в плен на музиката на Atomic Rooster.

Наистина страхотна група, която досега пренебрегвах, може би поради леност да ги чуя внимателно.
И най-страхотното в групата са клавирите на Винсънт Крейн (на снимката в ляво). Има нещо архетипично в тях, архетипично за напрежението, което витае в свободата.

Любимият ми албум е третият: In Hearing of Atomic Rooster (1971). Най-зрял и най-завършен в непосредствеността.

От четвъртия албум нататък, с включването на Крис Фарлоу на вокалите, групата изживява завой към един маниерен блус и соул звук. Това е загуба на непосредствеността.
А непосредствеността е, както Хегел казва, началото.

Убийствено, невероятно съзвучие на музика и текст: Още първото парче:

An invisible prison encircles my mind
I wait for a vision, I search for a sign
An invisible prison is built around me
There may be a God, but there isn't a key.

I gotta break-out, I have to be free,
I gotta break-out, it's stifling me.

Лукреция на Кранах

Това е Лукреция на Лукас Кранах Стари, немски художник от първата половина на 16 в.

Лукреция е дъщеря на римски патриций, която се самоубива след като е била изнасилена от сина на последния римски цар - Тарквиний Горди. Това събитие става повод за детронирането на царя, отхвърлянето на монархията в Рим и установяването му като република през 509 пр.Н.е.

В тази Лукреция на Лукас Кранах има нещо особено - малка уста и брадичка, широко чело; жестът ѝ е изискан, но същевременно и непринуден; страданието в очите ѝ - неподправено, но като че ли обременено от изнемога и отегчение. Кинжалът е пределно ювелирен, положението на ръцете една към друга - нелогично, но пък убедително, те центрират картината едновременно и към лицето и към гърдите, които ще поемат удара...

Песента на сирените от "Риналдо" на Хендел

В омаята от женското конкретиката на женския образ се размива - тя няма нужда от лице, допустимо/желателно е да носи маска.

Il vostro maggio

Впрочем картината от видеото е от английския художник близък до прерафаелитите - Фредерик Лейтън  (1830 - 1896). Сирената и рибаря.

Horslips

Първата рок-група, която бива определена под направлението Celtic rock (келтски рок) е Horslips. Началният им албум е от 1972.

Оределено са по-симпатични от другите групи и изпълнители с подобна стилистика, които се появят в последствие, и които често залитат към някаква куха феерична или пък игрива сантименталност.

Както може да се очаква Horslips са ирландци и очарователното в тях е, че непринудено смесват стардартни по стил рок парчета с келтски фолклорни мотиви, като в някои песни преобладава рокът, а в други фолклорът.

Групата на първо слушане може да звучи бездушно и лишена от всякаква доза оригиналност, но особено първите два албума узряват при повторно слушане, най-малкото защото притежават определен заряд искреност, в добавка към добро музициране.

Ето началото на втория им албум: The Tain (1973)

По-късните им албуми за мен не са особено интересни.

Всъщност нелош албум е малко по-късният им: The Book of Invasions (1976) и също концертният им от същата година Horslips Live.

"Фауст" на Мурнау

Наскоро открихме немския режисьор-експресионист от зората на киното - Фридрих Вилхелм Мурнау (1888 - 1931). Учил е в Хайделберг литература и история на изкуството. Починал е твърде млад, всичките му филми са от периода на Ваймарската република.

Известен е особено с филма си Носферату (1922), но ние гледахме с Ваня първо Фауст (1926).

Филмът е с много въздействаща кинематография, с пестелива, но същевременно силно наситена трагическа визия. Образите са стилизирани, но психологически много контрастни. Образът на Мефистофел е много успешен - коварен, сардоничен, но заедно с това на моменти наивно вироглав.
Фауст е също добре представен и в двете си възрасти - като старец и с възвърната от Мефистофел младост, лутащ се между крайности като съзерцателна отстраненост и прилепчивост към света.
Наративът на моменти се отклонява от Гьотевия Фауст, с акцент във втората част от филма върху образа на Гретхен.

Финалът на филма силно се отличава от книгата, като в него е подчертана изкупителната роля на любовта. Но е направен добре, без излишна сантименталност.

Хюм като стилист с отклонение върху превода

Напоследък чета Дейвид Хюм на английски и мога да кажа, че е невероятен стилист. Рядкост са философите, които толкова добре и пластично владеят езика. Фразата му е добре структурирана и подредена, и същевременно лека, четивна. Усеща се остроумие, великодушие, на моменти деликатност на наблюдението.

Съжалявам, че не открих езика му като студент. Това щеше да е невероятен стимул да си развивам английския. Мъчих се с българския превод, който е тежък, тромав, грубоват до безогледност, безразличен към детайлите. Отблъскващ.

В заключение мога да кажа само едно: не се предоверявайте на преводачите!

Metamorfosi

Тези дни си припомням една италианска прогресив-рок банда, която слушах отпреди 15 години - Metamorfosi. Имат само два албума на времето - като вторият Inferno от 1973 (годината, в която съм роден) е концептуален и е посветен на Дантевия Ад.

Групата е много приятна с разгърнати и същевременно разляти електронни клавири, които напомнят на ранния Емерсън (ELP), но без дозата младежко самохвалство, присъщо нему.
Клавиристът е Енрико Оливиери.
Във втория им албум няма китара, а вокалите са с приятен тембър, леко театрално-епични, но без излишество.
Като цяло в композициите се чувства една италианска канцонетност, фрагментирана от дълги клавирни пасажи, чийто контраст, на мен специално страшно ми допада.

Ето го албума Inferno.

Зимен слънчев ден и вино верде

Да се пие вино на открито определено има чар, който не може да бъде симулиран в затворено пространство.
И това важи най-вече за слънчевите студени дни, когато слънцето над нас засреща иманентното вътрешно слънце във виното.

Днес беше такъв ден - и ние го отпразнувахме с вино верде. Вино верде (Vinho verde) е леко португалско бяло вино от провинция Миньо (Minho), характерно с белезникав цвят и зеленикави оттенъци. Естествена газировка и много свеж киселинен вкус, който е същевременно мек и ненатраплив.
Приятен послевкус.