19 ноември 2012

Refugees


Refugees (Бежанци) е една от ранните песни на VdGG. И в композиционно отношение една от най-простите.
Настроението витае, мисля си, около подобна картина - движим се в неопределена посока и знаем единствено, че не трябва да спираме.  Спътниците ни остават странно и заедно с това примамващо анонимни.
И вероятно дойде ли време за почивка, вече ще сме твърде уморени да се взираме. Животът някак си ще е свършил.

Ето едно прекрасно късно изпълнение на Питър Хамил, което звучи зряло в сравнение с младежкото и поради това още по-меланхолично. И драматично: Refugees.

West is Mike and Susie,
West is where I love, 
West is refugees' home.

Запад е Майк и Сузи
запад е, където обичам,
запад е домът на бежанците.

И запад си остава само посока.

P.S. Майк и Сузи са съквартиранти на Хамил.

11 ноември 2012

Кристоф Вилибалд Глук


Хубавата музика винаги се открива лично, никой не е в състояние да я открие вместо нас. Преди половин година открих Глук.

Кристоф Вилибалд Глук  /C. W. Gluck/ (1714 - 1787) - голям немски композитор от епохата на ранния класицизъм. Също така и един от най-големите реформатори в оперния жанр - довежда музикалната форма и драматичното съдържание до нова степен на единство. Работил е главно във Виена и за кратко в Париж. Всичките му опери са на италиански или френски, върху класически митологични теми. Сред най-известните от тях са 'Орфей и Евридика', 'Алцеста', 'Ифигения в Таврида'.

В оперите на Глук има деликатност и сдържаност, особен вид благородна простота.  Без да са тежки за изпълнение, в тях винаги звучи искреност. Тъкмо в това е и една част от въздействието им. Глук повлиява пряко на Моцарт - това, струва ми се, може да се чуе в 'Идоменей'.

Едно чудесно изпълнение от френската версия на Орфей и Евридика на българката Веселина Кацарова - J'ai perdu mon Eurydice.

Впрочем Веселина е невероятна като Секст в 'Милосърдието на Тит' на Моцарт. Просто най-добрата.

И още малко Глук: Орфей (Магдалена Кожена) срещу фуриите в Подземното царство.


09 ноември 2012

Пармската Чертоза




Известният роман на Стендал, чийто действие се развива в Пармското херцогство в Италия малко след края на Наполеоновите войни, е известен на български под заглавието Пармският манастир. На френски обаче заглавието гласи малко по-различно: La Chartreuse de Parme. Френската дума chartreuse (произнася се шартрьоз) означава манастирски комплекс на ордена на картузианците,  тъй като първият такъв е основан в едноименната местност Шартрьоз, недалеч от Гренобъл. В италианския език думата е преминала като certosa (чертоза) и отново обозначава картузиански манастир.
Манастирът, за който става дума в романа на Стендал, се намира недалеч от Парма и собствено се нарича Чертоза ди Парадиня (виж снимката). Построен е през 14 век.

P.S. Струва си да се отбележи, че думата чертог (мн.ч. чертози) в българския има съвсем друг произход и вероятно идва от персийски.

***
Впрочем романът е чудесен - замайващ, ентусиазиращ; персонажите са разгърнати с психологическа дълбочина, просто е задължителен за четене. Единствено само краят му е твърде бароков, или по-точно да кажа - претрупан.

08 ноември 2012

Любов и лекосърдечие


Любовта ми с течение на времето от само себе си отслабна дотолкова, че сега изпитвам само приятното чувство, което тя предлага на онези, които не се впускат в дълбоките й води.
...
Нека те [дамите] благодарят на Амур, който, като ме освободи от своите окови, ми позволи да се погрижа за тяхното развлечение.

Джовани Бокачо, Декамерон, Встъпление


Досега не бях срещал такова лекосърдечно и донякъде снизходително отношение към любовта. И все пък в него има нещо много ценно, защото дълбоко вътре прозира нотка самоирония.

07 ноември 2012

Карл Смели



Попаднах на тази чудесна картина на швейцарския художник Йожен Бюрнан, изобразяваща бягството/отстъплението на бургундския херцог Карл (Шарл) Смели след битката при Грандсон. Картината за мен е обаятелна, защото съчетава по много синкретичен начин приказност и реализъм. И добавя дълбок психологически контраст, защото ако конниците от свитата панически бягат, самият Карл, на половин конска дължина пред останалите, гордо отстъпва, решен, че тази битка няма да е последната. И наистина, Карл загива само година по-късно в битката при Нанси (1477).