Félicité Thösz

Тази година Magma са с нов албум. Името му е Félicité Thösz и е композиран, изпълнен и продуциран наистина прекрасно.

Замислен е като един вид музикален ритуал на обновлението и възраждането. Това, като че ли препраща към Пролетно тайнство на Стравински и макар че Magma като цяло са повлияни от музиката му, тук струва ми се че трудно могат да се открият някакви други паралели (освен тематичния). В албума обновлението е представено идеализирано, без всякакви оргиастични и саморазрушителни елементи.
Затова тук стилистиката на Magma звучи смекчено. На моменти може да се открие отново репетативна ритуалност и като че ли загатната обсесия, но като цяло усещането е по-скоро олекотено.

Албумът е доста кратък, състои се от една 10-частна сюита изпълнена на kobaia и за финал едно нежно минималистично парче на френски, с прекрасни женски вокали.

Magma изглежда остават единствената голяма класическа рок-група, която продължава да прави истински оригинална музика. И това благодарение изцяло на Кристиан Вандер, в чийто визия Magma продължава да съществува. Всъщност благодарение и на Стела Вандер, с чийто вокална работа албумът звучи толкова красиво.

Ето някои моменти от албума:

Tsaï!
Öhst
Tëha

Кино или забавление?

Тези дни гледах един от старите филми на Бергман – Окото на дявола (1960).

Филмът е чаровен, идеята е да е комедия, но се получава известна несъстоятелност, защото образът на Дон Жуан тежнее да е трагичен.
Но пък има някои силно свежи и остроумни моменти. Парадокс е, че второстепенните герои (пасторът и жена му) са се получили далеч по-успешно от главните.

Да се гледа филм на голям майстор е винаги по-доброто решение, дори филмът да не е изключителен. Бедата на съвременното „кино” е че се е посветило изцяло на опита да забавлява. А онова, което може да остане в главата след една "забава", е, в най-добрия случай, лек махмурлук.

If

Тези дни открих една чудесна британска джаз-рок група, отново от онези благодатни за музиката години, които бележат прехода от 60-те към 70-те на миналия век.

Групата се казва простичко If, има осем студийни албума и се състои от цяла банда класни музиканти, измежду които невероятния китарист Тери Смит и саксофониста (също и флейтист) Дик Мориси  - и двамата много уважавани и ценени в английската джаз-сцена като цяло.
Парчетата са предимно вокални, интелигентно композирани и аранжирани. За разлика от Nucleus, се усеща пряк паралел с американския вокален джаз-рок в духа на Chicago. Все пак групата по звучене е разпознаваемо британска, което внася един много приятен арт-нюанс в цялостния характер на музиката.

Ето една разкошна инструментална композиция, в която може да се оцени класата на музикантите:

If (1970)

La ardilla roja

Тези дни гледах един от ранните филми на Хулио Медем: La ardilla roja (1993) или Червената катерица.

Филмът е симпатичен, сниман внимателно, донякъде наивно младежки, леко налудно, с един приятен привкус на „магически реализъм”, който съвсем не се натрапва, а образува органична сплав с онова, което се случва естествено. Дотам, че не можеш да отделиш едното от другото. Случващото се е съвсем леко мистично и поради това деликатно - опиташ ли се да го назовеш, ще го сведеш до нелепост или просто до тривиалност.
И така филмът се движи през онази ничия земя между страх, мечта, и реалност, и завършва по младежки маниерно, но и по младежки непретенциозно.

Free!

Нека си припомним една от най-големите рок-банди - Free.

Във Free има нещо противоречиво, което до голяма степен отключва очарованието им - от една страна музиката им е пропита с неподправената суровост на първичния блус-рок, а от друга - тя е аранжирана и изпълнена с британска прецизност и маниер (нещо, което може да се оцени особено в студийните им записи).

Пол Роджърс - вокал
Пол Кософ - китара
Анди Фрейзър - бас
Саймън Кърк - ударни

На живо:
Fire and Water
и
Songs of Yesterday
а и разбира се
All Right Now

Fool's digesting

Бърнард Шоу е автор на едни крайни, но тъкмо поради това поразително точни думи:

Мозъкът на глупака смила философията до нелепост, науката до суеверие, а изкуството до педантизъм. Оттук и университетското образование.


"Ум", който е чужд и невнимателен към детайлите, може само да умъртви своя обект. Удобното е, че тъкмо такива обекти стават предмет на всеобща размяна.

Creedence

Тези дни в музикално отношение се връщам към ученическите години и открих колко много все още ме радват Creedence Clearwater Revival, една от малкото американски групи, които съм слушал с очарование. Може би преди всичко благодарение на искреността и непринудеността им. А и заради вярата във възраждането на чистотата (която собствено никога не я е било) - вяра, която е една от красотите на късните 60-те, достъпна вече единствено посредством музиката.

Та ето един непринудено рокаджийски поздрав от онези обнадеждени години: Fortunate Son.

А чистотата (clearwater), за която иде реч, може да се види също в текста:

Some folks are born to wave the flag, 
Ooh, they're red, white and blue. 
And when the band plays "Hail to the chief", 
Ooh, they point the cannon at you, Lord.

It ain't me, it ain't me, I ain't no senator's son. 
It ain't me, it ain't me; I ain't no fortunate one.