Люлката се поклаща над бездна. Заглушавайки шепота на вдъхновените суеверия, здравият разум ни говори, че животът е само зирка слаба светлина между две идеално черни вечности. В чернотата им няма никаква разлика, но в преджизнената бездна ни е присъщо да се вглеждаме с по-малък смут, отколкото в тази, в която летим със скорост четири хиляди и петстотин удара на сърцето в час. Впрочем познавах един чувствителен младеж, страдащ от хронофобия и спрямо безкрайното минало. С терзание, направо паническо, той гледаше домашния филм, заснет месец преди раждането му, и виждаше познатия си свят, същите мебели, същите хора, но си даваше сметка, че още го няма в този свят, че никой не забелязва липсата му, и това не тежи никому. Особено натрапчив и страшен бе видът на току-що купената детска количка, застанала пред вратата със самодоволната неподвижност на ковчег; количката беше празна, като че "при превръщането на времето в мнимата величина на миналото", както сполучливо се изрази младият ми читател, бях изчезнали дори костите му.
Владимир Набоков, Други брегове
* Смъртта следователно е нищо за нас, защото когато ние сме, смъртта я няма, а когато смъртта е дошла, нас ни няма.
Епикур
